Проследявайки развитието на културата и формирането на българската идентичност от времето на Възраждането нататък, авторката изследва промените в съзнанието, наложили отпечатък върху литературата, и се спира на творчеството и позицията на редица творци – някои приемали безрезервно, други дръзнали да нарушат догмите на метода, наречен “социалистически реализъм”.

Оценките й за писатели и поети като Йордан Радичков, Радой Ралин, Георги Марков, Николай Хайтов, Павел Вежинов, Станислав Стратиев, Ивайло Дичев, Виктор Пасков, Константин Павлов и за литературоведи и критици като Никола Георгиев, Валери Стефанов, Михаил Неделчев, Елка Константинова, Светлозар Игов може и да не се харесат на някои от визираните автори, а и на някои читатели, но те притежават едно голямо предимство – те са “външният поглед” към доскорошната родна действителност, хвърлен от изследовател, необременен от чувство за вина или от носталгия по миналото. Именно тази дистанция, която българските изследователи по обясними причини трудно постигат, прави труда на Целина Юда особено ценен и му придава определен приносен характер.