Монографията на Анастасия Каракасиду "Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в Гръцка Македония, 1870-1970" в последните години се превърна в едно от явленията на модерната историческа антропология. От публикуването й през 1997 г. до днес тя е преведена на няколко езика, включително и на "македонски" език в Скопие, но не и на гръцки. Това се дължи на следните обстоятелства. Най-напред книгата засяга ключови и същевременно деликатни проблеми около постепенното грецизиране и национализиране на Егейска Македония през ХІХ и началото на ХХ в. Тя представлява най-сериозният и успешен опит в последно време за комплексно и максимално обективно представяне на кървавата история на региона, а също и дълбочинни, локални проучвания и "сондажи". Пред нас е история, в която са интегрирани по блестящ начин житейски разкази, сблъсъкът на конкуриращите се национални каузи, социалните и икономическите промени, трагичната съдба на бежанците и всичко онова, което създава съвременната физиономия на Егейска Македония. На този изключително богат историко-антропологичен фон, Анастасия Каракасиду осмисля проблеми като инструменталното насилие и властта, съдбата на личности и общности, реалното и символичното присвояване на донационалните балкански и малоазийски пространства. Тя проследява различните пътища на асимилацията и интеграцията, свързани с държавната политика, обратите в историята на региона и цялата гама от лични и групови житейски стратегии и истории. Авторката навлиза в теми, които са били табу в течение на десетилетия не само в гръцката, но изобщо и в балканската историографска традиция. Тя разглежда без колебание съдбата на "славофонното" население, не се стеснява от употребата на термина "българи" и "българско", като се опира добросъвестно на изключително разнообразен документален и етнографски материал, събиран в продължение на години. Резултатът от тези неподправени, добросъвестни и изключително издържани от теоретична гледна точка изследвания е налице. За жалост дори такъв обективен и безпристрастен текст става заложник на неувяхващите и агресивни балкански националистически страсти. В родната й Гърция авторката се превърна в своеобразна "персона нон грата", дори в академичните среди, които по принцип се отличават с определена толерантност, особено от средата на 90-те години на ХХ в. насам. Обратно, в Република Македония бе направен опит за "експроприиране" на изводите на Анастасия Каракасиду в характерния за официално Скопие крайно националистичен тон. Всъщност, огромният международен успех на книгата се дължи именно на преодоляването на тесногръдия национализъм и на общохуманния патос, който владее цялостното послание на текста. Наистина непростим пропуск е, че до този момент няма дори идея книгата да бъде издадена на български език. Само по себе си издаването на книгата и сложната лична съдба на авторката стават част от новата история на Балканите, в която двата съседни народа, българският и гръцкият, са просто обречени да живеят в мир, разбирателство и приятелство.
Публикуването на книгата на английски език премина под знака на истински международен скандал. Под натиска на гръцкото Външно министерство над Форин офис (английското Външно министерство), книгата е спряна в Оксфорд Юнивърсити Прес, което предизвика бурни протести и в крайна сметка, монографията бе издадена в Чикаго Юнивърсити Прес. Междувременно авторката беше подложена на заплахи за живота си и системен тормоз от страна на някои крайни гръцки националисти. Понастоящем тя преподава в Уелсли Колидж към Принстънския университет в САЩ и продължава да се намира в относителна изолация в родината си.
Книгата на Анастасия Каракасиду обогатява значително нашите познания за историческата съдба на Егейска Македония и нейното население. Едно такова издание ни позволява да вникнем в цялата сложност на проблемите, свързани с националната интеграция и хомогенизация като процеси, характерни за целия регион на Югоизточна Европа през ХХ в. и довели до значителни промени и човешки трагедии, общи за всички балкански народи.